Увяхна люлякът ти в стаята ми тъжна,
увяхна и навън край клонестия орех.
И аз успявам някак още да се лъжа,
че тъй и моят спомен ще увехне скоро,

че в тленния му прах ще избуи сънят ми
и впил в нощта ми бъдна корените здрави,
ще стане мой покорен, доживотен спътник
и няма да посмее пак да ме забрави...

И тъй върви животът, свит наполовина...
Разбъркани са сякаш дните в календара.
Сред юли трябваше снегът да е преминал,
годината отдавна вече да е стара,

а аз не знам това добре ли, или зле е...
Отдавна млъкна и прашасалата ваза.
Остана твоят люляк в стаята да тлее
и аз останах - седнал нощем да го пазя.

май-юли 2019